Клубната формация „Неиздадени ръкописи” е създадена, за да издирва, подпомага и поощрява творческите таланти в града ни, да ги представя пред обществеността, както и да ги поощрява да издават свои книги. Чрез такава редакторска, дизайнерска помощ Клубът е съдействал за издаването на доста книги, последните от които са: „Гласове на съдбата” на Емел Балъкчи, „Отвъд започва оттук” и „Шепа светлина” на Мухарем Алиосман, „Душата крещи мълчеливо”, „Родопа-небесният корен” на Елена Сертова, „Светловедение”, „Ябълки на олтара” на Лияна Фероли.

С тричасов Арт-хепанинг и пърформанс завърши 16-ят
Междурароден фестивал “Перперикон – 2016”

16-ят Международен фестивал “Перперикон – 2016” предложи на посетилите стотици хора проявата в подножието на древния култов комплекс тричасовия Арт-пърформанс и хепанинг с участието на артисти от страната ни и от чужбина под надслов “Наследниците”. Този път идеята на организаторите бе да покажат как са се пренесли и трансформирали във времето традициите от миналото ни, как днес съвременните хора творят и превъплъщават в художествени достижения заветите и наследеното от нашите деди – траките.

Нова бе и идеята да се проявят някои носители на словото, усетили мистичната страна на живота, пренесена и до днес чрез тракийския орфизъм. За да илюстрират, според своите интерпретации тези идеи, кърджалийските творци от клуб “Неиздадени ръкописи” при РБ “Н.Вапцаров” Роса Соколова, Вилдан Сефер, Лияна Фероли, Христо Станчев, Александър Щинков и д-р Иван Станчев се включиха в литературното четене, с което бе открит хепанинга. Те предложиха и свои книги с автограф на желаещите.

После програмата продължи с танцови и певчеси изпълнения, предимно от кърджалийски състави и солисти, между които и Лили Пенчева. Особен интерес предизвика и филмът “Майката-Природа” с чудесни кадри за нейните преливащи в цветове, звуци и светлини сили, за нейната завладяваща и покоряваща мъдрост.


14 февруари – един троен празник за хората без предразсъдъци. Денят на Св.Трифон Зарезан /по стар стил/, наследник на тракийския бог Дионис, на католическия мъченик Св.Валентин, и на успението на нашия Св. Кирил Славянобългарски /1247 г. от смъртта му/. Затова може да се каже, че този ден е ден на любовта, виното и познанието, в който човешката душа може да засити изцяло своята безметежност. В който можем да си налеем вино, да обновим душата си любов и просветим духа си със знание. А това най-добре може да стане чрез поезия, защото тя събира в едно всички човешки пориви.
Затова клуб “Неиздадени ръкописи” към Регионална библиотека “Н.Й.Вапцаров” честити тройния празник на всички читатели точно с поезия от кърджалийски автори. И с колажа, направен от картини, рисувани с кафе, на местната художничка Петя Зенгин.
Нека този ден е сладостен като сочните гроздови зърна и опияняващ със светлината на небесното познание и вино.
Стихове за любовта на местни автори:




На 16 януари се навършват
10 години от смъртта на кърджалийският поет,
писател, журналист,
краевед и преводач от
руски език Георги Талев

На 16 януари се навършват 10 години от смъртта на кърджалийският поет, писател, журналист, краевед и преводач от руски език Георги Талев. Той ни остави своите забележителни творби /6 стихотворни сборника: “Стрелочник на дежурни влакове”, “Такава, каквато си”, “Пътуващият кореспондент”, “Преди да гушна босилека”, “Земята е за всички. Избрана лирика”, “Благословени трепети. Избрана лирика”, преводи на Евгений Баратински и Николай Майоров и един от най-сполучливите преводи на Пушкиновия “Евгений Онегин”, десетия по ред на български език, претърпял две издания/. Както и литературния справочник за родопските творци “Да ги знаем кои са”, и документалната хроника “Родопски Шишмановци”, претърпяла две издания през 1993 и 2003 г. За жалост, мемоарите му в три тома “Отвъд прегръдките на ада”, правещи дисекция на така наречените демократични промени у нас, все още чакат своя ред за издаване. Дано поне това се случи за 80-годишнината от рождението му през 2017 година.
Приживе, а вероятно и сега, духът на Гошо все пътуваше към истината и загадката на живота, наречена любов. Но вечно загледан в часовника си, все не му оставаше време да открие нейния код, да я вмести изцяло в рими и в проза. Но пък, отдаден всецяло на нейния пламък, изгаряше без остатък в кладата на нейната болка. И точно когато я позна в пълна степен, уморен от чакане и отправен към звездите, я намери в пресечната точка между бездната и небето, между началото на края и края на началото. Така пътуването му акостира до светлата тъга, породена от невъзможността да се задържи тази нетленна красота и сладост тук в обусловения ни от условности земен живот. Но успя да прозре, че макар и повече прилична на мираж-мечта, тя е тази, която като неземен флуид все кръжи около нас, без да е в нас, за да ни дава усещането за значимост и за ненапразно живеене. Защото тя е причината да ни има и да живеем, докато я търсим.Защото от нея тръгва всичко и само тя остава и след нас. А това че нейните горещи словесни следи навсякъде прозират в оставените ни от Гошо редове, доказва, че и той не е живял напразно. Че, посветил своето поетично и прозаично бродничество сред звездните пространства на любовта, той винаги ще се връща, за да възвисява духа ни и да го приближава към себе си.
Така прави и в неговите все още непубликувани писма до голямата му и последна любов, откъси от които ви предоставяме:

„Късен мой цвят в моята закъсняла пролет, здравей!
А, може би, моя закъсняла пролет в тъжната ми есен? Как да те зова нататък, след като всеки изминат ден е вече неизличима болка? Все повече и повече, все по-жестоко и по-жестоко ме притиска към земята тази неочаквана, необикновена и - вече разбирам - безсмъртна любов, която - след като ни направи безсмъртни - ще ни вкара в гроба, непостигнали щастието докрай! Щастието, което заслужаваме, а нямаме право да поемем в ръцете си.
Изтрий, ако можеш, всичките ми болки. Изпий, ако можеш, всичките ми изплакани и неизплакани мъжки сълзи, превърнали ме в развалина от дългите ми пътища без посока по земята. Обичай ме.
Защото искам да обичам: толкова много богатства спят някъде зад мене, а кога и кому да ги подаря?”

„И тази нощ няма да заспя, мое нежно момиче. Очите ми ще се вглеждат в тъмнината, където ще те има и… няма да те има. Ще те търся из тъмните ъгли, за да ти кажа поне едно “Добре дошла в моя дом!” - или едно “Лека нощ!”. Ще те зова за задочна среща - тебе, по-малка с цели дванайсет години, но толкова голяма, че няма да стигнат дните да те догоня, за да ме спасиш и в тези страхотни часове на размисли. Ще проклинам цялата галактика за това, че ни е осъдила на доживотна любов, а толкова кратки са часовете за свиждания!… Как да заспя в тази нощ, останал сам в стаята си: сам с уморения си мозък, с преутомленното си сърце, с душата на неизлечим болник?
Не е ли това по-страшно и от самата смърт?…
Ти ли ме поведе нататък, или това е самата съдба? Съдбата - която нищо не иска да ми даде даром? Докога ще й “плащам” за удоволствието да търся красивото в живота, да го настигам и все да не мога да го… уловя?”

„Това е моята болка - от любов! Времето след 13 часа, когато светът отново ще стане “свят само за двама”. Виждам го в мълчание - или “в повече мълчание”, - “разтворено” в петте касетки музика. Виждам го и като лекарство, и като жесток палач…
Виждам го в непрекъснатото докосване - до изгаряне, - с риск да останат по телата ни обгорени места! Виждам го като безкраен празник на две много страдащи души.
Не се заблуждавай, че можем да бъдем нещастни: там, където има болка, мястото за нещастието е бронирано, с отнета завинаги възможност за проявявания!
Как още го виждам - това време след 13.00 часа? Не зная. ”

„Никой не ми е давал толкова /мене все са ме ограбвали: бил съм много доверчив и… наивен!, никой не е “крал” толкова много от годините ми, за да ме върне едва ли не в детството ми! Колко ти струва всичко това? Не е ли непоносимо?/.
…Ако те няма два дни в любимия ни град - как ще се съмне два пъти? Ако те няма три дни в любимия ни град - изобщо няма да се появи слънцето!
Чакам те - всеки ден - като зора!
Мое слънчево момиче, мое “ридание и грях”! Какво още да ти дам, ако мога, - за да няма нищо по-хубаво от този кратък миг, наречен ЖИВОТ?
Искам рамото ти да опира в моето - и така да си намираме място между дъждовните сприи и ветровете! Искам ръката ти да е вплетена в моята - за да няма сили, които да прекъснат прилива на моята кръв към твоята! Искам ДА СИ!”

„Привет, мое нежно стръкче!
…Как да “опипвам” всичките ти желания, без да попадам на угаснали въглени? Как да вървя към тебе, без да повреждам - неволно, естествено - недоизрасналите стръкове на мъртви цветя? Как да те търся из тъмните ъгли на моята болна вселена, без да отронвам най-малките, най-неопитните, най-беззащитните звезди на твоята нежност?
Посочи ми тези пътища, които търся като Диоген!
Поведи ме по най-тайнствени пътеки! Помогни ми!
Не си отивай никога!”

„Здравей, мое “ридание и грях”!
Тази сутрин изведнъж ми стана страшно хубаво. Ако само знаеш колко много ме извисяваш. Колко много съм се променил в това време! Сега обръщам внимание на всеки детайл в тази тъпа реалност около мен. Сега се замислям - вече! - над всяка дума и над всяка стъпка? Сега светът около мене изглежда по-красив, по-уютен, по-слънчев и по-реален.
Твоят поглед. Твоите ръце. Твоята усмивка. /Твоята болка, която по мъжки успяваш да прикриеш!/. Твоето тяло… Защо не сме свикнали да употребяваме точно тези изрази при написването на некролозите: та нали именно от това аз… ще умра!?
Обсебила си всичките ми свободни минути: и наяве, и насън. Лягам си преобразен, събуждам се неузнаваем - а ме следят “есенните ми дни”, сиреч - краят на живота. На какво се надявам? На какво разчитам? Какво ме увлича? Късно ли е/ не е ли късно? /, или е рано?”

„П.П. И все пак - колко хубаво направих, че ти се обадих, скъпо мое момиче, по телефона и сега съм спокоен. Ще мога да спя спокойно - а това е много важно, щастлив съм, че си щастлива!
Ах, какъв ден ще бъде утрешният!
/Защо не можем да кажем: какъв живот ще бъде ОНЯ, другият! А? Защо не можем, след като умрем, да се родим - като след събуждане - отново за другия, и за третия, и за четвъртия живот? Нима е справедливо да се обичаме само един ЖИВОТ? Толкова малко - това е ужасно жестоко, това е някаква грешка!
Лека нощ, любимо мое крехко стръкче!
Прегръщам те, за да ти е топло!”




Като част от проявите, посветени на Дните на Кърджали,
клуб “Неиздадени ръкописи”
към
РБ “Н.Й.Вапцаров”
и
НЧ “Обединение 1913”

В И ==К А Н Я Т
на рецитал под надслов
„С ритъма на любовта”,

където поети и писатели ще посветят свои думи на
родния си град Кърджали, ще покажат и част от своите книги, ще раздадат автографи.

Заповядайте на 15 октомври от 17.30 часа във
фоайето на НЧ „Обединение 1913”


 Да празнуваш със слова за обич към родното

Добре е, че имаме празнични поводи за срещи с културата, със словото, чрез което даваме израз на отношението си, на чувствата си към хора, събития, към родното място. А чрез езика на разбирателството, на обичта, на любовта, това става най-вълнуващо и запомнящо се. За наша радост в нашия град това се случва доста често.
Да празнуваш с думи на признание и почит, е подарък и към изреклия ги, и към тези, за които са предназначени. Защото думите припомнят зародилата ги, причинилата ги любов. Извеждат я навън, умножават я и така подготвят сърцата ни за нова любов, за ново влюбване. Помагат ни да усетим, да почувстваме самото съществуване като празник, като подарък от живота, за което обикновено се досещаме само при изключително катастрофални събития, каквито се случват сега особено често.
Затова нека всички заедно да направим празника на думите особено празничен!




Най-много овации за новите си стихове получиха д-р Невин Садъкова и Аше Хаджиуршуди

По случай 23 април, Международния ден на книгата, членовете на клуб „Неиздадени ръкописи” към Регионална библиотека „Н.Й.Вапцаров”, Кърджали, и неговият ръководител Иванко Маринов се събраха във Военния клуб, за да отпразнуват празника и да представят новите си творчески идеи и новите си произведения. А изпълненията на оркестъра за стари градски песни към Военния клуб допринесе за доброто настроение на участниците в библиотечната клубна форма. Иванко Маринов, който е роден точно на 23 април получи песенен поздрав от Станислава Ташева, а той самият прочете няколко кратки преразказани от него приказки на различни народи от съвсем новата му книга "Зад девет, девeт планини".




Божидара Ангелова пише поезия за деца и възрастни, детски приказки, пиеси. Но обича и музиката, свири на клавишни и китара.Има и авторски песни. Авторка е на две книги: "Огледалцето на Бог" и "Етюди от един живот" . Смята, че когато душата вижда невидимата красота и ръката успее да улови и следва душевните трепети, тогава се раждат творби, които дъблоко докосват и вълнуват истински.

Участничката в клуб "Неиздадени ръкописи" към Библиотеката Божидара Ангелова ще представи дебютната си изложба-живопис под надслов "Песента на Творението". Проявата е насрочена за 04. 04. 2012 г. от
18 ч. в Държавно Кукления театър "Димитър Димов"-Кърджали.




Клуб „Неиздадени ръкописи” към РБ „Н.Й.Вапцаров” гостува на Деветото издание на Литературния салон Петя Караколева”
Емил Пенчев, Иванко Маринов, Лияна Фероли, Маргарита Бочукова, Божидара Ангелова, Емануела Кацарова и Тодор Гайдарджиев взеха участие в клубната форма „Диалог с Петя”. На прочетените от тях творби Тамара Караколева отговори с подходящи стихове на Петя Караколева. А шестият лауреат на Националната награда за детска литература на името на именитата ни съгражданка Весела Фламбурари отговори със свои приказки. Ученичката от ГПЧЕ Яна-Ивана пък се включи със свои музикални интерпретации на пиано в нестандартния диалог. След това всички заедно разговаряха за смисъла и ролята на словото.


Местни творци гостуваха на студенти в Пловдивския филиал
По идея на клуб „Неиздадени ръкописи” към Регионална библиотека „Н.Й.Вапцаров” и на преподавателката по литература Мая Горчева в ПФ „Любен Каравелов” местни творци гостуваха на студентите. По случай 23 април /МД на книгата/ и 11 май /Професионалния празник на библиотечните специалисти/ Тодор Мухтаров, Иванко Маринов, Вилдан Сефер, д-р Невин Садъкова, Лияна Фероли, Мая Мечева и Емануела Кацарова рецитираха най-новите си творби пред бъдещите филолози и разговаряха с тях за ролята на художественото слово в духовния и обществения живот на хората.И гостуващите творци, и студентите бяха единодушни, че този жив контакт с авторите на книгите е много действена и удачна форма да се изучава съвременна българска литература, защото чрез нея най-добре се разбират намеренията, очакванията и взаимовръзките между четящите и пишещите.



 
Паулина Любомирова,
7 г.,1 клас в СОУ "Отец Паисий",
Кърджали

Пролет


Птичките се връщат от юг, а Юлия – на море. Тя гледа нагоре и вижда птичките в небето. Я, колко са красиви! Като дъга са! Руса пролет пак е дошла, за да събуди житата да се нахранят птиците и да украси земята с цветя. Юлия реши да напише писмо на пролетта. „Мила моя пролет, благодаря ти, задето храниш птиците с жито и украсяваш земята с пъстри цветя.
С любов: Юлия”.

Весел малчуган

Ту от тук, ту от там
наднича весел малчуган.
Две момчета подранили
домашното си те сгрешили
и добрата госпожа
да ги разбере не можа.
Каза тя на своя син мил:
ти защо си тъй сгрешил?
той казва: Аз съм веселия малчуган
и вече съм голям,
а домашното са сгрешили
онези момчета подранили.

Самотна приказка

Стоя самотна пред книгата
и мисля за нова самотна приказка,
в която самотни мишки гризат насъщния хляб
умесен от самотен хлебар.
Ех, колко е самотен света!
И аз самотна отново стоя пред книгата…

Мечта

Как искам
да полетя с чадъра
като отвята птица
и да доведа пролетта.

Честит Рожден ден

Осемнайсти февруари,
Рали, Рали!
Ставаш по-голяма,
весела, засмяна.
Весел февруари,
Рали!
Честит Рожден ден
от мен!

Картичка за мама

Взех си гланцовото блокче.
Взех и ножичка, лепило.
Изрязах цветенце едничко –
алено и мило.
После лекичко го свих
и на листа го залепих.
Стана картичка голяма
за празника на мама.

Мама

Мама е вълшебството на любовта,
мама е най-чудното нещо на света
най-добричката е тя
поднасям й цветя
от цялата си душа.


Емануела Кацарова, ученичка в СОУ „От.Паисий”, 10 клас, Кърджали


Победа над себе си

Кап. Кап. Кап.
Дъждът барабани по прозорците с есенен допир и ги събужда от блажения копнеж за пролет. С безкомпромисна жестокост отнася пожълтелите листа от улуците и прави път на стихията. Отнася заспалия на улицата прах. Прочиства града и душите ни от ненужното... Оставя празни, чисти панели с буржоазно безразличие.
Като шаблонен ефект в стар, ниско бюджетен филм.
Осезанието на идващия финал по правило трябва да пронизва с безброй остриета.
Ала не.
Ти поне би трябвало да знаеш, че при мен превратностите са наобратно. Горда съм от себе си. Успях. Надмогнах себе си и успях! Намразих те...
Може би сега е моментът да ти заявя гордо „Казах ти!” и да се изплезя катомалко дете. Защото те предупредих много отдавна, а ти все не ми вярваше...
Освободеният ми смях отлита от устните и впива отровните си зъби в плътта ти, бавно изгаря вените сякаш сярна киселина. Първо изпепелява тъканите, сетне превръща оцелялото в стерилно, ледено кубче. Жива статуя на изфантазиран, гръцки бог с един единствен поклонник.
Май се затрудняваш да поемеш въздух?
Усмихвам се арогантно на победата си и запращам цигарения дим право в лицето ти. Той те удря като силен юмрук с дъх на минали обещания, прегръдки и сълзи. Задръства порите ти с невидими сълзи. Надушва тежкия парфюм на раната и оживява. С ехиден смях пропълзява през тила ти и преминава по гръбначният ти стълб, обхващайки те в смъртоносния си пашкул от презрение.
Ти стягаш мускулите си, очаквайки следващия удар. Готвиш се за борба с невидимото, само и само, да си докажеш, че си измислям, че все още те обичам. Но не можеш да знаеш къде ще бъде предстоящия юмрук. Защото подозираш, че моите думи винаги ще останат незрима смърт за тебе.
Колко опияняващо е да те гледам как агонизираш в краката ми! Сигурно би ги излизал, ако ти кажа! Ала удоволствието не е пълно преди да заплачеш – една капчица да се търкулне от ранимите ти очи компенсира всички мои.
Почти цялата съм удовлетворение, когато те гледам как сърцето ти трепери от студ и се свива до размера на шушулка. Както преди време правеше ти...
Колко невероятни са игрите на съдбата понякога! За да е Твоя Милост щастлив, лъгах, крадох, бях двулична, унижавах се с много компромиси...
А сега? Сега само казвам истината и те боли.
Чувството е неописуемо! По - невероятно е и от първия път, когато се ”любехме”.Обичаше ли ме изобщо тогава?
Смехът ми се цели все по-точно в сърцето ти - милиони ледени стрели (падането във вода понякога носи летаргичен край със себе си). Една най-после попада в десетката.
Моята цел е постигната - ти проплака. Две малки капки болка се изцеждат от черните ти ириси, падат по гъстите ти мигли, целуват смразяващо скулите и бузите ти, преминават през устата ти като нокти на граблива птица, оставят парещи следи по меката ти кожа.
Отне ми най - човешкото и ето ни тук. Завъртам се на токовете си и тръгвам към бъдещето с уверена крачка. Ти си в миналото и ще се погрижа да останеш в него.
Le perdite nel loro gioco, "preferiti"! Ho vinto!

Голгота – начинът за безсмъртие

Голгота. Хълмът на живота за съвременниците на Исус Христос. Хора – Кръстове.
Разпънати отвътре на бодлива стоманена тел. Разкъсва ограните им, сякаш са от хартия. Прегърбва ги до непотребност. Изкривява гръбнаците до инвалидност. Заедно с това, задушава душите с отровата от отговорности и принципи по шиповете си.
Отвън ни задържа само оловната протеза на грижите. Жигосва ни със знание за неизбежното и с триизмерния знак за Честност.
Но те продължават към Вятърната Мелница... на смъртта си.
За да възкръснат отново…

Наподобяващият Голгота допир

Ексибиционизъм.
Самотата на
убиващата болка.

Хаотичният мрак ме докосва.
Знам, не ме обичаш.

Простотата на мазохизма.
Надеждата докосва.

Огнено прочистване.
Шепнем от срахливост.
Превръщаме се в пепел.

Ужас.
До проблясък.
Патетично изтръгнат смисъл.

Ирония.
Чакаме трагичност.
От безчувствие сме арогантни.
Опаковаме усмивките в станиоли.

Оправдания.
Предателства.
Ножът опира до кокала.

Писък.
Липсва само дъжд за изтънченост.
Почти докосваме същинското.
Винаги почти.

Допир.
Наподобява Голгота.
И ние се отричаме…

 
Tyxo.bg counter PageRank
Регионална библиотека "Н.Й.Вапцаров" - Кърджали © 2011